Ще поемат ли някога нашите родни политици отговорност? А ние?
Днес подзаглавието на една широкоразпространена новина в медиите грабна вниманието ми. В него се казва: „Народните избраници се оправдават за пропуските пред Сметната палата с незнание и некадърни счетоводители”
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2865§ionid=2&id=0000201
От друга новина публикувана в същата медия разбирам, че става въпрос за 800 000 лева недекларирани доходи от 195 души във властта. Депутатите изброяват многообразен набор от причини за кратковременната амнезия, която ги е споходила. Някои от тях са бързали, поради изнесена от медиите информация за по-ранен краен срок за подаване на декларациите, други са били подведени от некомпетентността на счетоводителите си, трети са проспуснали от незнание и т.н. Интересното е, че няма случаи на по погрешка надписани доходи.
Тези извинения и оправдания по повод „пропуски” в данъчните декларации вариращи в някои случаи в размери над 200 000 лв.на човек показват отношението и зрялостта на нашите управници. Всичко започва да прилича по-скоро на един безкраен цирк отколкото на здравомислещо и отговорно поведение на зрял човек.
Тези оправдания реално са пречка за промяна, без значение от човека и повода, дали грешката е малка или голяма. Въпросьт е има ли поемане на отговорност? Има ли желание за носене на такава отговорност? Има ли желание за растеж?
Имаше период в живота ми, когато очите ми се отвориха и разбрах, че извиненията и оправданията, които си намирах всеки път, когато някой се опиташе да ме конфронтира с истината, ми пречеха да се променя. Те заставаха като високо вдигната бариера на пътя на промяната. Наложи се дори да постя на извинения за определен период и противно на очакванията ми, се оказа труден и тежък процес.
Благодарна съм обаче, че имаше хора, които бяха решили да не се предадат, докато не ме видат, че прохождам в поемането на отговорност. Те продължаваха да ме предизвикват всеки път, когато виждаха този навик да се бори в мен, заемащ всякакви форми и решен да остане и да пази територията си до последно.
Казват, че във всяка критика има някакъв процент истина. Готови ли сме да уловим истината? Готови ли сме да поемем отговорност за думите, отношението и действията си? Готови ли сме понякога просто да кажем „извинявай” или „съжалявам” без многословни обяснения и тежки речи? И ако все още нещо в нас воюва до последно, изкривява и пречи на думите ни да излязат, ще го оставим ли да ни надвие? Ще се превърнем ли в клоуни, вредящи на себе си и предизвиквайки смеха на околните?
