А когато излезе на пътя, един се завтече, коленичи пред Него и го попита: Добри учителю, какво да направя, за да наследя вечен живот? А Исус му каза: Защо ме наричаш добър? Никой не е добър освен Един, Бог. Марк 10:17,18
Tази случка е описана не само от Марк, но и от Лука. Матей също описва сходна ситуация. Явно и тримата са били силно впечатлени от отговора на Исус.
Какво искаше Исус да каже с думите си, че никой не е добър освен един Бог? Защо се дистанцира? Защо изключи себе си? Нали Той беше Божият Син, роден непорочно, живял без грях, 100% Бог и 100% човек?
Библията ясно говори за това, че Исус живя живот без грях. Той нито веднъж не съгреши. Като безгрешен човек той имаше пълно основание да се нарече добър. Въпреки това виждаме Той да измества фокуса от себе си казвайки, че само Бог е добър.
Вярвам, че Исус говореше за човешкото в него. Като човек той беше ограничен от време и място. Исус не можеше да бъде едновременно на няколко места, да посрещне и удовлетвори очакванията на всеки. Въпреки че божественото в Него би могло, Той избра да живее на тази земя като един от нас, да ни даде пример, с живота и с думите си.
Целта на Исус не беше да бъде добър човек, но да извърши мисията, за която беше изпратен от своя небесен баща. Той не се опитваше да удовлетвори нечии очаквания, нито беше воден от нуждите на хората. Това би го отклонило от целите и намеренията на Бог Отец.
Когато вършим волята на Отец неминуемо ще срещнем упреци и неразбиране. Но Бог не ни е създал да търсим човешко одобрение и похвала. Дори не е нужно да се стремим да се вместим в представите за добрина на хората.
Когато се опитваме да сме добри посрещайки очакванията на другите, ние ставаме зависими. Когато някой ни каже нещо добро, често пъти себелюбието в нас се надига. Искаме да докажем и оправдаем тези думи и очаквания. Поставяме си неправилния вид цел и зависимост.
Истината, че никой не е добър освен Бог ни помага да разберем нашите собствени слабости и ограничения като хора. Освобождава ни от напрежението да се опитваме да бъдем добри в очите на другите.
Мисля си колко свобода можем да намерим, ако вникнем в думите на Исус, че "само Бог е добър" и живеем с това отношение. Разбирането на нашите собствени слабости и ограничения като хора, ще ни освободи от напрежението да се опитваме да бъдем добри в очите на другите.
Мисълта, че не можем да сме добри за всички и да посрещнем очакванията на другите ни предизвиква да бъдем тези, които Бог ни е създал да бъдем и да търсим Неговата воля. Дава ни свобода да бъдем човеци, които грешат и се нуждаят от прошка. Ние няма какво да доказваме и какво да губим.
Когато някой ти каже че си добър, спомни си за източника и причината за тази добрина. И, вместо да си слагаш очите на себе си или да търсиш чуждо одобрение продължи да следваш Бог и да Му служиш. Исус ни даде чудесен пример за това.
Saturday, February 10, 2007
Силата на истината
Днес се зачетох в книгата „Боно - изповеди” на журналиста Мишка Асайес. В отговор на въпрос за искреността солистът на рок групата U2 споделя, че в училище са им разказвали за великия ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс, който в определен период на живота си изпаднал в творческо безсилие. На въпроса на Боно защо Йейтс не е писал за това, учителката му отговорила: „Стига глупости. Свали си ръката и не бъди толкова нагъл.”*
Боно продължава разсъжденията си: „Нямаш какво да кажеш, ами това е първият ред на песента.”
Замислих се за искреността. Бог по нов начин започна да ми разкрива каква сила има в това да сме искрени, честни и реални. Да можем да си позволим да бъдем честни със себе си, пред Него и пред хората.
Истината освобождава. Истината завладява. Младите хора не търсят фалш, фасада, перфектност. Те искат да видят доколко си истински, доколко си реален и честен.
Истината печели. Печели сърца, печели умове. Истината те свързва с другите по начин, по-който полуистината не може. Истината прониква до места в сърцето ти, които освободени от самата нея, могат да причинят сериозни поражения за царството на мрака. Врагът знае това. Затова е предвидил фалшификат, който да има вида, но да няма силата. Нарича се религия.
Замислете се кога сте преживявали Бог най-близо, най-силно до вас? Не е ли било тогава, когато сте били най-искрени и уязвими, честни и търсещи, отчаяни за истинското нещо? Когато сърцето ти търси истината, нищо друго освен самата истина не може да те удовлетвори, да я замести.
Има едно неудовлетворение, което Бог е поставил в сърцата ни, което само Създателят може да посрещне. Въпроси, на които само Той може да даде отговор. Исус каза: „АЗ СЪМ ИСТИНАТА”.
Истинските хора се свързват с хора. Сърце печели сърце. Какво има в Твоето сърце? Или може би до толкова си се въздигнал, че нямаш вече допирни точки със земята и хората по нея. (-:
Не ти ли се е случвало да ти е трудно да бъдеш себе си в компанията на вярващи хора? Сякаш има някаква рамка на говорене и действие - очаквания, които да бъдат посрещнати. Врагът те държи с лъжата, че ако си честен хората ще те отпишат и няма да представляваш повече интерес за тях.
Помислете за псалмите, за честността на Давид - човек, който не само беше спечелил сърцата на силни и верни мъже, готови да дадат живота си за него, но спечели и сърцето на цял Израел. Той знаеше как да излива сърцето си пред Господа, да споделя в дълбочина своите чувства и преживявания. Такива хора грабват сърцето ти. Словото на Бог ни разкрива, че Давид беше човек по Божието сърце.
Библията говори за това, че не можем да кажем, че обичаме Бог, когото не виждаме, ако не обичаме човека до нас, когото виждаме (1 Йоан 4:20). Можеш ли да спечелиш сърцето на Бог, без да си човек по Неговото сърце, без да печелиш сърцата на хората, свързвайки тях с Него? Мисля си, че ако следваме сърцето на Господа ще печелим сърца за Него.
Имаме толкова много, което можем да дадем на този свят и което религията всячески се мъчи да ни отнеме. То започва с истината. Да бъдем истински, да сме реални. Хората искат да пипнат теб като човек. Как иначе ще видят Бог в теб, ако всичко в теб им говори, че не се нуждаеш от Него.
Когато някой е честен с теб, или когато се опитваш да си честен със себе си, оставяш ли негативизма да те спре с думите: „Стига глупости!”?
Не са ли понякога именно такива „глупости”, които ни водят при кръста на Исус, без който не бихме могли да бъдем спасени?!
* Асайес, М. "Боно - изповеди", изд. "Сиела", 2005г., София, с. 35
Боно продължава разсъжденията си: „Нямаш какво да кажеш, ами това е първият ред на песента.”
Замислих се за искреността. Бог по нов начин започна да ми разкрива каква сила има в това да сме искрени, честни и реални. Да можем да си позволим да бъдем честни със себе си, пред Него и пред хората.
Истината освобождава. Истината завладява. Младите хора не търсят фалш, фасада, перфектност. Те искат да видят доколко си истински, доколко си реален и честен.
Истината печели. Печели сърца, печели умове. Истината те свързва с другите по начин, по-който полуистината не може. Истината прониква до места в сърцето ти, които освободени от самата нея, могат да причинят сериозни поражения за царството на мрака. Врагът знае това. Затова е предвидил фалшификат, който да има вида, но да няма силата. Нарича се религия.
Замислете се кога сте преживявали Бог най-близо, най-силно до вас? Не е ли било тогава, когато сте били най-искрени и уязвими, честни и търсещи, отчаяни за истинското нещо? Когато сърцето ти търси истината, нищо друго освен самата истина не може да те удовлетвори, да я замести.
Има едно неудовлетворение, което Бог е поставил в сърцата ни, което само Създателят може да посрещне. Въпроси, на които само Той може да даде отговор. Исус каза: „АЗ СЪМ ИСТИНАТА”.
Истинските хора се свързват с хора. Сърце печели сърце. Какво има в Твоето сърце? Или може би до толкова си се въздигнал, че нямаш вече допирни точки със земята и хората по нея. (-:
Не ти ли се е случвало да ти е трудно да бъдеш себе си в компанията на вярващи хора? Сякаш има някаква рамка на говорене и действие - очаквания, които да бъдат посрещнати. Врагът те държи с лъжата, че ако си честен хората ще те отпишат и няма да представляваш повече интерес за тях.
Помислете за псалмите, за честността на Давид - човек, който не само беше спечелил сърцата на силни и верни мъже, готови да дадат живота си за него, но спечели и сърцето на цял Израел. Той знаеше как да излива сърцето си пред Господа, да споделя в дълбочина своите чувства и преживявания. Такива хора грабват сърцето ти. Словото на Бог ни разкрива, че Давид беше човек по Божието сърце.
Библията говори за това, че не можем да кажем, че обичаме Бог, когото не виждаме, ако не обичаме човека до нас, когото виждаме (1 Йоан 4:20). Можеш ли да спечелиш сърцето на Бог, без да си човек по Неговото сърце, без да печелиш сърцата на хората, свързвайки тях с Него? Мисля си, че ако следваме сърцето на Господа ще печелим сърца за Него.
Имаме толкова много, което можем да дадем на този свят и което религията всячески се мъчи да ни отнеме. То започва с истината. Да бъдем истински, да сме реални. Хората искат да пипнат теб като човек. Как иначе ще видят Бог в теб, ако всичко в теб им говори, че не се нуждаеш от Него.
Когато някой е честен с теб, или когато се опитваш да си честен със себе си, оставяш ли негативизма да те спре с думите: „Стига глупости!”?
Не са ли понякога именно такива „глупости”, които ни водят при кръста на Исус, без който не бихме могли да бъдем спасени?!
* Асайес, М. "Боно - изповеди", изд. "Сиела", 2005г., София, с. 35
Живееш ли в друг сезон?
Наскоро пoпаднах на едно интервю с Ребека Сейнт Джеймс. На въпроса дали периода на чакане е труден за нея (тъй като тя все още не е семейна) тя отговаря, че й е трудно, но чувството й на самотност я води по-близо до Бог.
Тя споделя: „Не мога да живея в друг сезон в моя живот. Мога да очаквам бъдещето, но не мога да живея за него. Трябва да живея тук и сега и да Му дам всичко, а не да ми се иска да бъда с някой друг.”
Замислих се дали оценяваме напълно сезона, в който се намираме в момента? За някои това може да е самотен сезон и период на изчакване на следващия. Но истината е, че във всеки сезон има нещо красиво. Един сезон не може да ни даде да преживеем красотата и усещането на друг.
Всички знаем, че не е същото да отидеш зимата на морето, както например през лятото. Усещането е различно, можеш да се насладиш на морето по-различен начин. Не мисля, че е грешно да очакваме да дойде лятото. Но ако живея сякаш е лято ще изпусна всички онези неща, които мога да преживея и направя само през зимата.
Всеки сезон в живота ни е толкова специален. Спомням си времето, когато не бях семейна. Имах много добър приятел в църквата. Бяхме приключили кандидат студентските изпити и ни предстояха 4-5 години на следване. Господ ми говори да оставя на страна това взаимоотношение, защото не е времето то да се развие. Не ми беше лесно, но се доверих на Бог. Влязох в различен сезон. Усещането за самота, което преживявах понякога, ме водеше по-близо до Бог.
След време помолих Бог да ми даде приятели. И Той беше верен. Даде ми цяла компания от приятели. Тичахме в парка заедно, молихме се, търсехме лицето на Бог, обичахме да правим неща заедно, да си говорим, да помагаме на хора, да се забавляваме. Кипеше живот отвсякъде. Влагах сърцето си в тези взаимоотношения, но в един момент се почувствах емоционално изтощена. В мен дойде желание да срещна човека, за когото един ден ще се омъжа.
Бог беше верен и не след дълго ми подари това взаимоотношение. Срещнах този човек и три години по-късно се венчахме. Тези три години преди сватбата ни не бяха лесни. Бог се занимаваше с нас по различни начини. В моментите, когато си слагах очите и очакванията на другия, взаимоотношението ни започваше да пресъхва. Бог ни учеше да живеем за Него, да очакваме от Него. Да търсим първо Царството Му.
Понякога дисциплината е болезнена. Да се промениш ти струва нещо. Но без това, което Бог извърши в мен през този период, не знам къде щях да бъда днес и дали щях да мога да се наслаждавам на взаимоотношението и живота по този начин.
Сега сме в период на служене като семейство. Все още нямаме деца, но имаме цели, мечти, които ни изгарят. Любовта на Отец е в сърцата ни и това е вълнуващ сезон за нас. Искаме да вземем максимално от него. Знаем, че той е уникален сам по себе си и ни е даден от Бог. С очакване сме и вярваме, че Бог ни подготвя за следващия сезон, който има за нас да преживеем като семейство. Вълнуваме се за него. Но не живеем в него. Живеем в сезона, в който сме сега и искаме да Му дадем всичко.
Не се сравнявай с другите. Както ти си уникален, така и продължителността на всеки един сезон в твоя живот е уникална. Виж какви желания Той слага в сърцето ти. Мечтай с Него. Не оставяй този свят да сложи рамка на дължината на твоите сезони. Довери се на Твоят Отец, който те е създал и те познава най-добре, да я определи. Словото Му казва, че Той няма да ни лиши от никое добро (Пс. 84:11).
Обикновено, когато дойдат трудностите на сезона, в който се намираме ни се иска да сме в следващия, или може би в предишния, не знам. Ще оставим ли Господ да извърши съвършено делото си в нас сега? Ще оставим ли това, което ни липсва днес да ни приближи по-близо до Него? Ще Му дадем ли всичко, ще Му се доверим ли? Или ще живеем в някой друг, различен сезон...
----------------------------------------------------------------------------------------------
*Rebecca St. James: „…The loneliness turns me to God. He is the only friend that truly understands and that is truly there all the time. I cannot be living in another season of my life. I can look forward to the future, but I cannot be living for that time. I have got to be living here and now and giving Him my all. And not wishing I was with someone else.”
Тя споделя: „Не мога да живея в друг сезон в моя живот. Мога да очаквам бъдещето, но не мога да живея за него. Трябва да живея тук и сега и да Му дам всичко, а не да ми се иска да бъда с някой друг.”
Замислих се дали оценяваме напълно сезона, в който се намираме в момента? За някои това може да е самотен сезон и период на изчакване на следващия. Но истината е, че във всеки сезон има нещо красиво. Един сезон не може да ни даде да преживеем красотата и усещането на друг.
Всички знаем, че не е същото да отидеш зимата на морето, както например през лятото. Усещането е различно, можеш да се насладиш на морето по-различен начин. Не мисля, че е грешно да очакваме да дойде лятото. Но ако живея сякаш е лято ще изпусна всички онези неща, които мога да преживея и направя само през зимата.
Всеки сезон в живота ни е толкова специален. Спомням си времето, когато не бях семейна. Имах много добър приятел в църквата. Бяхме приключили кандидат студентските изпити и ни предстояха 4-5 години на следване. Господ ми говори да оставя на страна това взаимоотношение, защото не е времето то да се развие. Не ми беше лесно, но се доверих на Бог. Влязох в различен сезон. Усещането за самота, което преживявах понякога, ме водеше по-близо до Бог.
След време помолих Бог да ми даде приятели. И Той беше верен. Даде ми цяла компания от приятели. Тичахме в парка заедно, молихме се, търсехме лицето на Бог, обичахме да правим неща заедно, да си говорим, да помагаме на хора, да се забавляваме. Кипеше живот отвсякъде. Влагах сърцето си в тези взаимоотношения, но в един момент се почувствах емоционално изтощена. В мен дойде желание да срещна човека, за когото един ден ще се омъжа.
Бог беше верен и не след дълго ми подари това взаимоотношение. Срещнах този човек и три години по-късно се венчахме. Тези три години преди сватбата ни не бяха лесни. Бог се занимаваше с нас по различни начини. В моментите, когато си слагах очите и очакванията на другия, взаимоотношението ни започваше да пресъхва. Бог ни учеше да живеем за Него, да очакваме от Него. Да търсим първо Царството Му.
Понякога дисциплината е болезнена. Да се промениш ти струва нещо. Но без това, което Бог извърши в мен през този период, не знам къде щях да бъда днес и дали щях да мога да се наслаждавам на взаимоотношението и живота по този начин.
Сега сме в период на служене като семейство. Все още нямаме деца, но имаме цели, мечти, които ни изгарят. Любовта на Отец е в сърцата ни и това е вълнуващ сезон за нас. Искаме да вземем максимално от него. Знаем, че той е уникален сам по себе си и ни е даден от Бог. С очакване сме и вярваме, че Бог ни подготвя за следващия сезон, който има за нас да преживеем като семейство. Вълнуваме се за него. Но не живеем в него. Живеем в сезона, в който сме сега и искаме да Му дадем всичко.
Не се сравнявай с другите. Както ти си уникален, така и продължителността на всеки един сезон в твоя живот е уникална. Виж какви желания Той слага в сърцето ти. Мечтай с Него. Не оставяй този свят да сложи рамка на дължината на твоите сезони. Довери се на Твоят Отец, който те е създал и те познава най-добре, да я определи. Словото Му казва, че Той няма да ни лиши от никое добро (Пс. 84:11).
Обикновено, когато дойдат трудностите на сезона, в който се намираме ни се иска да сме в следващия, или може би в предишния, не знам. Ще оставим ли Господ да извърши съвършено делото си в нас сега? Ще оставим ли това, което ни липсва днес да ни приближи по-близо до Него? Ще Му дадем ли всичко, ще Му се доверим ли? Или ще живеем в някой друг, различен сезон...
----------------------------------------------------------------------------------------------
*Rebecca St. James: „…The loneliness turns me to God. He is the only friend that truly understands and that is truly there all the time. I cannot be living in another season of my life. I can look forward to the future, but I cannot be living for that time. I have got to be living here and now and giving Him my all. And not wishing I was with someone else.”
Дрехи, които носим с (без)спокойствие
Вчера прочетох една статия относно световните тенденции в ученическата мода. Не всичко ми хареса, но имаше и ценни неща. Авторът например споделя, че да имаш стил не означава непременно да следваш сляпо, наложените от известните дизайнери тенденции. И е така, една дреха може да стои много добре на един човек, но на друг, да не подхожда въобще.
В статията се казва, следното: „За да изглеждаш добре, не са ти нужни скъпи дрехи, а дрехи, които ти подхождат, разкриват добър вкус и ги носиш със спокойствие.”
Последните думи в това изречение ме накараха да се замисля.
Замислих се за начина, по който определени дрехи са ме карали да се чувствам. Мисля си каква свобода има в това, да носиш не просто красиви и модерни дрехи, но такива, които ти дават усещане за свобода и спокойствие.
Случвало ли ви се е да облечете дреха, но нещо в начина, по който изглеждате да ви притеснява? Да не я носите със спокойствие. Аз съм имала такива дрехи, някои от тях все още си спомням. Помня и усещането, което съм изпитвала, когато са били на мен. Нямам предвид да носим демоде дрехи или да се обличаме като за в манастир. Но знам, че начина ни на обличане носи, съзнателно или не, определено усещане у нас и околните. Изпраща послание, говори за нас.
Като жени, често срещаме различни видове натиск. Не е лесно да се впишеш в модата и в същото време да се чувстваш себе си с тази дреха. С всяка следваща година разбиранията за естетика и мода бързо се променят, а задръжките неусетно падат. Сякаш дори свикваме и някои дръзки облекла все по-малко ни правят впечатление. Дрехите по витрините ежедневно ни напомнят: „ако искаш да си готин и в крак с модата купи ме.” И когато не се харесаш в тази дреха, поради това, че е твърде къса или тясна, или защото усещаш на ханша си „талията” на панталона, продавачките се чудят какъв е проблема ти - комплекси или ниско самочувствие. Не е ли странно това?
Преди години се наложи да обясня на една продавачка, защо не искам да купя една дреха, която тя силно ме насърчаваше да взема. Наложи се да и обясня, че причината не е, че не харесвам себе си или, че ми липсва самочувствие, което тя предполагаше. Казах й, че не искам да изглеждам като лека жена. Не че не обичам тези жени, напротив, но не харесвам стила им на обличане.
Мисля, че е добре да се замислим за това. Каква атмосфера носи начина ни на обличане? Добре ли се усещаме в дрехите си? Допринасят ли те да се видим по начина, по-който Бог ни вижда и оценява? Носим ли ги със спокойствие и свобода? Как другите се чувстват около нас? Как изглеждаме през погледа на нашите близки и приятели? И най-важното - отразяваш ли Него и Неговата красота?
Ще се радвам да разбера ти какво мислиш.
В статията се казва, следното: „За да изглеждаш добре, не са ти нужни скъпи дрехи, а дрехи, които ти подхождат, разкриват добър вкус и ги носиш със спокойствие.”
Последните думи в това изречение ме накараха да се замисля.
Замислих се за начина, по който определени дрехи са ме карали да се чувствам. Мисля си каква свобода има в това, да носиш не просто красиви и модерни дрехи, но такива, които ти дават усещане за свобода и спокойствие.
Случвало ли ви се е да облечете дреха, но нещо в начина, по който изглеждате да ви притеснява? Да не я носите със спокойствие. Аз съм имала такива дрехи, някои от тях все още си спомням. Помня и усещането, което съм изпитвала, когато са били на мен. Нямам предвид да носим демоде дрехи или да се обличаме като за в манастир. Но знам, че начина ни на обличане носи, съзнателно или не, определено усещане у нас и околните. Изпраща послание, говори за нас.
Като жени, често срещаме различни видове натиск. Не е лесно да се впишеш в модата и в същото време да се чувстваш себе си с тази дреха. С всяка следваща година разбиранията за естетика и мода бързо се променят, а задръжките неусетно падат. Сякаш дори свикваме и някои дръзки облекла все по-малко ни правят впечатление. Дрехите по витрините ежедневно ни напомнят: „ако искаш да си готин и в крак с модата купи ме.” И когато не се харесаш в тази дреха, поради това, че е твърде къса или тясна, или защото усещаш на ханша си „талията” на панталона, продавачките се чудят какъв е проблема ти - комплекси или ниско самочувствие. Не е ли странно това?
Преди години се наложи да обясня на една продавачка, защо не искам да купя една дреха, която тя силно ме насърчаваше да взема. Наложи се да и обясня, че причината не е, че не харесвам себе си или, че ми липсва самочувствие, което тя предполагаше. Казах й, че не искам да изглеждам като лека жена. Не че не обичам тези жени, напротив, но не харесвам стила им на обличане.
Мисля, че е добре да се замислим за това. Каква атмосфера носи начина ни на обличане? Добре ли се усещаме в дрехите си? Допринасят ли те да се видим по начина, по-който Бог ни вижда и оценява? Носим ли ги със спокойствие и свобода? Как другите се чувстват около нас? Как изглеждаме през погледа на нашите близки и приятели? И най-важното - отразяваш ли Него и Неговата красота?
Ще се радвам да разбера ти какво мислиш.
Кладенецът на щастието
Преди няколко дни бяхме на рожден ден на една приятелка от църквата. Тя ни покани на вилата на родителите й, която се намира в подножието на Стара планина, не далеч от София. Пътят минаваше през живописна местност и след като подминахме и последното село, продължи да се извива по един стръмен червеникав баир, по който трябваше да караме бавно и внимателно. Честно казано нямах някаква предварителна информация за района и мястото, но си представях къща, с основните удобства, които те предразполагат да си починеш. Мястото беше много живописно и красиво, в близост до борова гора. Усещахме лекия полъх на вятъра, чистия въздух, а в атмосферата се носеше жинерадостност, мир и спокойствие.
Родителите й ни посрещнаха много сърдечно, масата вече беше сложена и оставаше всички да се настаним около нея, за да започне празника. Реших, че ще е добре преди това да си измия ръцете и баща й ми предложи да ми полее с вода. От него научих, че до мястото им няма водопровод, нито ток. Имаше обаче много дълбок кладенец. Оказа се, че е дълбок 30 метра. Той ми разказа, как е копал този кладенец в продължение на шест месеца, всеки ден, малко по малко. Никой не вярвал, че ще изкара вода от там. Долу в селото минахме покрай една голяма и дълбока кариера, но без капка вода, а къщата им се намираше на доста по-голяма височина.
Съседите, които също нямат вода, не му вярвали, че ще успее, нито искали да му помогнат в тежката работа, но напротив – отнасяли се с надсмешка. За първите няколко метра използвал машина, но след това се наложило да копае собственоръчно с канго. Имало и към пет метра скала, която трябвало да отстрани. На 25-я метър обаче, почвата станала все по-влажна и не след дълго започнала да се образува локва.
И така станал кладенеца, чиято вода има всички качества на питейната, и чието ниво не се понижило дори и в най-големите горещини. А съседите вече гледат по-съвсем различен начин на него, с възхита и уважение, благодарни за водата, която им налива всеки път, когато дойдат.
Видяхме красивата градина, която имат. Радвахме се на козичките и другите животни в двора. Всичко наоколо говореше за трудолюбието, борбеността и щедрите сърца на тези хора, които с радост се спират да раздават вода от кладенеца си.
Нещо повече баща й целогодишно живее там и е пълен с енергия и живот човек. Замислих се за огромния труд, който е вложил да осигури и най-елементарните условия за живот, които ние днес взимаме за даденост. Започнах да оценявам по-нов начин това което имам.
Къде да намерим щастието ли? Какво ни прави щастливи? Не знам за теб, но за последните 16 години откакто започнах да опознавам Господ аз се чувствам щастлива. Чепрейки и раздавайки от Кладенеца на щастието и живота - Исус Христос, ме е направило не просто щастлива, но е направило живота ми едно вълнуващо приключение, съставено от многобройна поредица от спечелени победи и осъществени мечти.
И сякаш както този кладенец, който и в най-големите суши и наводнения не променял нивото си, ние, които познаваме Него, винаги има какво да дадем. А това богатство не те ли прави да се чувстваш щастлив? Или може би имаш усещането, че някой е заровил твоя кладенец. Изкопай го. Малко по-малко. Всеки ден. Има толкова жадни хора, които чакат. Някои може би сега се смеят, други не вярват. Ще им дадеш ли да пият?
Родителите й ни посрещнаха много сърдечно, масата вече беше сложена и оставаше всички да се настаним около нея, за да започне празника. Реших, че ще е добре преди това да си измия ръцете и баща й ми предложи да ми полее с вода. От него научих, че до мястото им няма водопровод, нито ток. Имаше обаче много дълбок кладенец. Оказа се, че е дълбок 30 метра. Той ми разказа, как е копал този кладенец в продължение на шест месеца, всеки ден, малко по малко. Никой не вярвал, че ще изкара вода от там. Долу в селото минахме покрай една голяма и дълбока кариера, но без капка вода, а къщата им се намираше на доста по-голяма височина.
Съседите, които също нямат вода, не му вярвали, че ще успее, нито искали да му помогнат в тежката работа, но напротив – отнасяли се с надсмешка. За първите няколко метра използвал машина, но след това се наложило да копае собственоръчно с канго. Имало и към пет метра скала, която трябвало да отстрани. На 25-я метър обаче, почвата станала все по-влажна и не след дълго започнала да се образува локва.
И така станал кладенеца, чиято вода има всички качества на питейната, и чието ниво не се понижило дори и в най-големите горещини. А съседите вече гледат по-съвсем различен начин на него, с възхита и уважение, благодарни за водата, която им налива всеки път, когато дойдат.
Видяхме красивата градина, която имат. Радвахме се на козичките и другите животни в двора. Всичко наоколо говореше за трудолюбието, борбеността и щедрите сърца на тези хора, които с радост се спират да раздават вода от кладенеца си.
Нещо повече баща й целогодишно живее там и е пълен с енергия и живот човек. Замислих се за огромния труд, който е вложил да осигури и най-елементарните условия за живот, които ние днес взимаме за даденост. Започнах да оценявам по-нов начин това което имам.
Къде да намерим щастието ли? Какво ни прави щастливи? Не знам за теб, но за последните 16 години откакто започнах да опознавам Господ аз се чувствам щастлива. Чепрейки и раздавайки от Кладенеца на щастието и живота - Исус Христос, ме е направило не просто щастлива, но е направило живота ми едно вълнуващо приключение, съставено от многобройна поредица от спечелени победи и осъществени мечти.
И сякаш както този кладенец, който и в най-големите суши и наводнения не променял нивото си, ние, които познаваме Него, винаги има какво да дадем. А това богатство не те ли прави да се чувстваш щастлив? Или може би имаш усещането, че някой е заровил твоя кладенец. Изкопай го. Малко по-малко. Всеки ден. Има толкова жадни хора, които чакат. Някои може би сега се смеят, други не вярват. Ще им дадеш ли да пият?
Колко може да направи една жена?
Преди няколко дни прочетох за холандската парламентаристка Аян Хирши Али (Ayann Hirsi Ali). Замислих се за това какво може една жена да направи. Не знам колко от вас сте чели историята й, но мен лично ме впечатли.
Аян Хирши Али се ражда в Сомалия през 1971г. По обичаите, характерни за някои мюсюлмански страни я обрязват, когато е на пет години. По-късно родителите й на няколко пъти се местят в различни страни, бягайки от просъветския диктаторски режим. Завършва мюсюлманско училище за момичета в Кения. На 22 годишна възраст избягва за Холандия, за да не я омъжат принудително. Преживява голяма част от проблемите характерни за жените в мюсюлманските страни.
В Холандия попада в бежански лагер. Интересно е обаче, какво прави от тук нататък. Година по-късно започва да учи обществени науки, а по-късно записва и политология. Междувременно работи различни видове работа, започвайки от най-ниското стъпало като чистачка във фабрика, за да може да се издържа и стига до това да бъде избрана за депутат с 40,000 гласа през 2002 година. Междувременно помага доброволно в център за жени пострадали от домашно насилие. Тя открива, че 80% от жените там са от мюсюлмански семейства. Това са жени, които живеят в постоянен страх да не би да бъдат открити от своите роднини.
Аян Хирши Али става обект на смъртни заплахи поради критиките и разобличаването на мюсюлманските догми и дискриминация кьм жените. Филмът “Submission” (Подчинение), който тя прави съвместно с режисьора Тео ван Гог е ярък пример за това. Няколко месеца след пускането на филма ван Гог бива жестоко убит, а тя е принудена да се движи с охрана. Филмът ярко и безкомпромисно разкрива унижението, физическия и сексуален тормоз,, на които са подложени жените от мюсюлмански семейства.
Интересното е, че дори когато Аян застава в защита на демократичните принципи и ценности в една от най-либералните страни в Европа, тя се оказва неудобна за някои от управляващите. Нейната откритост и смелост да разобличи лицемерието в някои партии (разчитащи на гласовете на един милион мюсюлмански имигранти) станаха причина за това, те да създадат наскоро голям вътрешнополитически скандал. Така те успяха да поставят холандското й гражданство под въпрос, а с това и правото й да бъде депутат.
Семейството й, за съжаление, е неразделна част от “конспирациите” срещу нея. Роднините й твърдят, че предварително нагласените бракове и насилието в мюсюлманските семейства са преувеличени слухове. Брат й даже споделил пред журналисти, колко весела е била Аян в деня на сватбата си в Кения, след което се усетил, че въобще не е имало сватба. Явно сватбата на сестра му е просто един детайл от живота му, или пък малко се е поунесъл в разказа си. Кой знае.
Всичко това ме наведжа на мисълта какво ли е накарало тази жена да се изправи сама срещу системата и смело да разобличи случващото се в голяма част от мюсюлманските семейства. От толкова много пострадали жени, от толкова които виждат нечестието, една жена дръзва да проговори от името на тези, които не могат. Да каже на “свободните” и “либералните” хора, какво се опитват да кажат устните, които остават скрити, и безжизнените лица и очи, които тънат под опресията на една от най-мъчителните религии.
Мисля си, че без значение дали си жена или мъж, от какъв произход или семейство си, от къде идваш и къде живееш, когато започнеш да разобличаваш делата на тъмнината, които те заобикалят ти рано или късно ще стигнеш до конфронтация. Ще има цена, която всеки ще бъде поставен пред избора дали да плати. Ще се дръпнем ли назад тогава? Ще се скатаем ли? За какво живеем? Само за себе си ли? Не е ли за Този, който е умрял за нас и възкръснал?
Ако една млада жена произлизаща от мюсюлманско семейство, бежанец и емигрант е постигнала толкова много за 14 години от живота си, и продължава да бъде реформатор, колко повече ти и аз можем да направим чрез Него, там където сме, в нашата сфера на влияние.
Аян Хирши Али се ражда в Сомалия през 1971г. По обичаите, характерни за някои мюсюлмански страни я обрязват, когато е на пет години. По-късно родителите й на няколко пъти се местят в различни страни, бягайки от просъветския диктаторски режим. Завършва мюсюлманско училище за момичета в Кения. На 22 годишна възраст избягва за Холандия, за да не я омъжат принудително. Преживява голяма част от проблемите характерни за жените в мюсюлманските страни.
В Холандия попада в бежански лагер. Интересно е обаче, какво прави от тук нататък. Година по-късно започва да учи обществени науки, а по-късно записва и политология. Междувременно работи различни видове работа, започвайки от най-ниското стъпало като чистачка във фабрика, за да може да се издържа и стига до това да бъде избрана за депутат с 40,000 гласа през 2002 година. Междувременно помага доброволно в център за жени пострадали от домашно насилие. Тя открива, че 80% от жените там са от мюсюлмански семейства. Това са жени, които живеят в постоянен страх да не би да бъдат открити от своите роднини.
Аян Хирши Али става обект на смъртни заплахи поради критиките и разобличаването на мюсюлманските догми и дискриминация кьм жените. Филмът “Submission” (Подчинение), който тя прави съвместно с режисьора Тео ван Гог е ярък пример за това. Няколко месеца след пускането на филма ван Гог бива жестоко убит, а тя е принудена да се движи с охрана. Филмът ярко и безкомпромисно разкрива унижението, физическия и сексуален тормоз,, на които са подложени жените от мюсюлмански семейства.
Интересното е, че дори когато Аян застава в защита на демократичните принципи и ценности в една от най-либералните страни в Европа, тя се оказва неудобна за някои от управляващите. Нейната откритост и смелост да разобличи лицемерието в някои партии (разчитащи на гласовете на един милион мюсюлмански имигранти) станаха причина за това, те да създадат наскоро голям вътрешнополитически скандал. Така те успяха да поставят холандското й гражданство под въпрос, а с това и правото й да бъде депутат.
Семейството й, за съжаление, е неразделна част от “конспирациите” срещу нея. Роднините й твърдят, че предварително нагласените бракове и насилието в мюсюлманските семейства са преувеличени слухове. Брат й даже споделил пред журналисти, колко весела е била Аян в деня на сватбата си в Кения, след което се усетил, че въобще не е имало сватба. Явно сватбата на сестра му е просто един детайл от живота му, или пък малко се е поунесъл в разказа си. Кой знае.
Всичко това ме наведжа на мисълта какво ли е накарало тази жена да се изправи сама срещу системата и смело да разобличи случващото се в голяма част от мюсюлманските семейства. От толкова много пострадали жени, от толкова които виждат нечестието, една жена дръзва да проговори от името на тези, които не могат. Да каже на “свободните” и “либералните” хора, какво се опитват да кажат устните, които остават скрити, и безжизнените лица и очи, които тънат под опресията на една от най-мъчителните религии.
Мисля си, че без значение дали си жена или мъж, от какъв произход или семейство си, от къде идваш и къде живееш, когато започнеш да разобличаваш делата на тъмнината, които те заобикалят ти рано или късно ще стигнеш до конфронтация. Ще има цена, която всеки ще бъде поставен пред избора дали да плати. Ще се дръпнем ли назад тогава? Ще се скатаем ли? За какво живеем? Само за себе си ли? Не е ли за Този, който е умрял за нас и възкръснал?
Ако една млада жена произлизаща от мюсюлманско семейство, бежанец и емигрант е постигнала толкова много за 14 години от живота си, и продължава да бъде реформатор, колко повече ти и аз можем да направим чрез Него, там където сме, в нашата сфера на влияние.
Subscribe to:
Posts (Atom)
